За приятелите...

    Живял някога юноша с лош характер. Баща му веднъж му дал едно пълно пирони чувалче и казал да забива по един пирон във вратата на двора всеки път, когато изгуби търпение или се скара с някого. Първия ден той забил 37 пирона във вратата. През следващите седмици се научил да контролира количеството забити пирони, намалявайки го до един на ден.

Разбрал, че е по-лесно да контролира себе си, отколкото да забива пирони.

   Накрая, дошъл денят, в който юношата не забил нито един пирон в дворната врата. Тогава той отишъл при баща си и му казал новината.

  Тогава бащата му казал да изважда по един пирон от вратата всеки път когато не загуби търпение.

   Накрая настъпил и денят, когато юношата могъл да каже на баща си, че извадил всички пирони.

   Бащата го завел при вратата:

“Сине, ти се държа прекрасно, но погледни, колко дупки останаха на вратата!”

    Тя никога няма да бъде същата както преди. Когато се скараш с някого и му кажеш неприятни неща, оставяш му рани като тези на вратата.

    Можеш да намушкаш човек с нож и после да го извадиш, но раната остава завинаги. И няма да е от значение колко пъти ще молиш за прошка. Раната си остава. Раната, направена от думи, причинява такава болка, както и физическата.

   Приятелите – това е най-рядко срещаното богатство! Те те карат да се усмихнеш и те ободряват.

   Те са готови винаги да те изслушат. Те те подкрепят и ти откриват сърцето си. Покажи на своите приятели колко са ти скъпи.

ПРЕДСТАВЯШ ЛИ СИ

Найден Найденов

  

Представяш ли си къщичка в гората,

снежното калпаче на комина.

Партината, която скрита чака

стъпките ти тихо да преминат.

Представяш ли си жарката камина

и липсата на шумните площади,

тишината с белота на зима,

похлупила поляни и ливади.

Представяш ли си бреговете морски

на атоли някъде незнайни.

Птичи клюки, а не хорски,

пазещи човешките ни тайни.

Представяш ли си и любов гореща

с устни и целувки всеотдайни,

трепета при първата ни среща,

погледите палещо - омайни.

Представяш ли си утрешните дни,

днешният го остави в забрава...

Зная, не е време за мечти,

но без тях, какво ли ни остава?

Да се завърнеш в бащината къща

Димчо Дебелянов

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ни завещаха -

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.

Да те пресрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина...

*

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

Пукнатата делва
китайска притча

Една възрастна жена имала две големи делви, които носела на кобилица на врата си. Едната делва имала пукнатина, а другата била идеална и винаги доставяла цялото количество вода. В края на дългия път от извора до къщата спуканата делва пристигала наполовина пълна. Цели две години жената така доставяла вода до вкъщи – по една делва и половина.Разбира се, здравата делва била горда със своята цялост. Бедната спукана делва била засрамена от своята непълноценност и се чувствала отчаяна, че правела само наполовина от това, което се очаквало от нея.След тези две години на служба спуканата делва казала на жената:- Срамувам се от себе си, защото през пукнатината ми изтича вода по целия път обратно до твоя дом.Възрастната жена се усмихнала:- Забелязала ли си, че има цветя от твоята страна на пътеката, но не и от другата страна на кобилицата, където е другата делва? Това е защото, знаейки за тази пукнатина, аз засадих цветни семена от твоята страна на пътеката и всеки ден, когато се връщаме от извора – ти ги поливаш. За тези две години аз берях тези красиви цветя и украсявах масата вкъщи. Без да си това, което си, до сега нямаше да имам тази украса вкъщи.Всеки от нас си има своята уникална пукнатина …Но именно недостатъците и пукнатините, които имаме, правят живота ни заедно така интересен и възнаграден.Просто трябва да възприемеш всеки човек такъв какъвто е и да търсиш доброто в него.

"Не трудното, а лесното погубва

човешкото в човешката душа.

И тя не би разкрила свойта хубост

без шмиргела на грозните неща."

Надежда Захариева

Доброта

Петя Дубарова

Понякога съм толкова добра,

че цялата изтръпвам и боли ме.

И вените ми, сплетени в гора,

ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!...

И скрива ме във коша си чемшира

на двора. Неизмислена игра

ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.

Тогава светли устни ме обичат.

Понякога съм златен слънчоглед,

красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.

Как рядко ми се случва да съм бяла!

Тогава искам сън да подаря

на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,

да пръсна и добри ръце да сгрея.

И дала сок на нечие стъбло,

да пазя свойта тайна, че живея!

Аз и морето

Петя Дубарова

Безбройните разплакани черупки

докосват ме със свойта чернота,

и рачета от тъмните си дупки

проблясват със солена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря

и пяна във дланта ми се топи,

вибрират побелели морски пари

със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,

но тръгвам умълчана към дома

и мидите си тръгват сякаш с мене,

със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани

е сгушено соленото море.

Във сънищата мои разлюляни

то бърза да се побере.

Да съм слънчево момиче

Петя Дубарова

В дланите ми каца слънцето червено –

добро и светло, като гълъб ален,

то сгушва се усмихнато във мене

и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам

и дланите ми винаги да парят;

да нося дъх на слънце негасимо

и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,

да казват "Тя е слънчево момиче,

във вените й слънчево червени

дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам, щом издъхна уморена,

то – слънцето – със мен да не изстине,

а светло като мойта кръв червена

да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,

за себе си и мен да им разказва

и аз ще бъда жива, вечно жива,

защото мойто слънце няма да залязва.

Дамян Дамянов

Сърцето ми до болка се напълни

със багри,със вълни и небеса.

Не знаех,че вселената е пълна

със тъй обикновени чудеса,

които обезсмислят всички думи

и ги превръщат във всемирен прах.

Сега стоя почти като безумен

с една утеха - че съм част от тях.

И ако някога очи затворя,

аз като вятър ще се връщам тук,

като вълна за миг ще се повторя.

И пак като човек. Макар и друг!

Нещо като дом ... (Той)

Единственият, който вярва в приказки.

(И приказките вярват в него.)

Единственият, който може истински

да ми изброди всичките пътеки.

Единственият, който знае думите

на заклинанието против моя плач.

Единственият, който чува

мелодията в мойта мълчина.

Единственият, който съм запазила

от обичта, с която наранявам.

Единственият, който не намрази

измислените кътчета в света ми.

Единственият, който приютява

капризите на женската ми същност.

И за това Единствен си остава.

Да има при кого да се завръщам...

Тя

Евтим Евтимов

Къде е бронята ти, цвете?

Тъй нежно, бяло ти трептиш.

Като задухат ветровете,

с какво ли ще се защитиш?

Със нежност само-ти си лудо!

Каква ти нежност в тия дни?!

На удара отвръщай с удар

и ЦВЕТЕ пак си остани!

Лудост

Божидар Томов

Целувам те така непредпазливо

на булеварда в слънчевия ден.

Жените те поглеждат завистливо,

мъжете завистливо гледат мен.

Как искат да са дръзки, а не могат -

за тях това е нерешим проблем.

И ти ми казваш тихо и с тревога,

че вече полудяваме съвсем.

Сега е пълна с пъстри пеперуди

нахалната ми, рошава глава.

И ако с теб наистина сме луди

каква прекрасна лудост е това.

"Крадецът на книги"


     Тази книга чета в момента. Едва ли ще ми трябва много време да я завърша, защото е доста увлекателна. Различна и интересна, тя веднага ме грабна...


http://www.helikon.bg/books/61/150042_kradetcat-na-knigi.html


            08.08.2012 г.

    Оставаха ми едва петдесетина странички да завърша романа, но отлагах това в продължение на цяла година. След като най-после намерих време да го направя останах очарована от книгата. Думата "различна" определено е подходяща за нея. Все пак не се случва често разказвачът да бъде Смъртта. "Крадецът на книги" ще се оцени от хора, които виждат смисъла и тежестта на всяка една дума, хора, които четат бавно и внимателно, наслаждавайки се на красотата на сравненията и олицетворенията, които тук присъстват в изобилие. "Крадецът на книги" ще се хареса от всеки, който обича книгите и осъзнава как всяка прочетена книга повлиява върху живота и мирогледа му. Думите са така прости и леки, а в същото време тежат ужасно.

    Прочитайки книгата, разказваща за една война и описваща последиците от нея не мога да не се замисля колко съм благодарна, че живея в мирно време. Съзнанието ми никога няма да може да възприеме смисъла на войната и безкрайните страдания, които хората си причиняват по непонятни причини. Като се замисля, не мога с чиста съвест да кажа, че хората днес не воюват. Злобата, ревността, завистта подтикват хората на какви ли не жестокости, на които жертва стават невинни хора - както при войната. Слушайки или четейки новините по медиите имам чувството, че светът все още е във война, просто не я наричаме по този начин. Имаме само един живот и мисълта, че го пропиляваме в дребнавост, злоба и безсмислени занимания ме натъжава много. Представям си  (както в книгата) как Смъртта се разхожда сред нас и си казва: "На теб още не ти е дошло времето, но ще се отбия и тук" А вие какво ще направите преди да ви изтече времето, за да заявите смело, че сте живели достойно?

Ела до мен
Дамян Дамянов

Ела до мен с целувката безкрайна

на наште две обречени тела!

Ела! Като магия! Като тайна!

Ела, като безсмъртие ела!

Като звезда, умряла в изнемога

от сблъсъка на срещната звезда!

Ела! Изпепели ме в своя огън!

Сама стани на пепел! Но следа

подире ни в небето да остане!

И с нашта светлина тя да блести!

На нашто място да остане рана.

Но с друга светлина след нас огряна,

вселената ще ни обезсмърти.

Клетва

Недялко Йорданов

Когато нищо друго няма

във този свят, разполовен

на истина и на измама,

невярваща, ти вярвай в мен!

Дори когато те излъжа

невъзмутим или смутен,

заклевам те! И ти си длъжна,

презирай ме, но вярвай в мен!

Когато вече ни разделя

безсънна нощ и нервен ден,

във понеделник и неделя

ти непременно вярвай в мен!

Не в здравите ни златни обръчи,

в хербария ни изсушен

с реликвите на прашна обич,

не в спомена, а вярвай в мен!

Защото в битката неравна,

което водим сякаш век,

със теб сме станали отдавна

един живот, един човек.

Лека нощ

Пърси Шели

Ти „лека нощ“ ми каза, мила,

но лека ли ще е нощта?

Щом двама ни е разделила,

тогава ще е тежка тя!

Макар душата ти любяща

да чака края на нощта,

ти с „лека нощ“ не ме изпращай,

защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,

Че двама ще са през нощта!

Те „лека нощ“ не си желаят,

но винаги е лека тя! 

Отлитна музата предишна…

  

Отлитна музата предишна

остави страшна тишина.

Не мога стихове да пиша

сега за любовта.

Не идва денем, нито нощем,

макар че често я зова.

Безсмислени банални фрази

изписвам на листа.

А мислех – трябва да е лесно,

любов в сърцето щом гори-

молива хващаш, лист и ето-

стихът пред теб стои.

Най-лесно винаги написвам

любовното “писмо”,

без дълги фрази, без да мисля-

то пише се само.

Сега не мога да напиша

един-едничък стих.

Духовната ми муза стихна,

къде ли пак сгреших?

Сезони

Звездите угаснаха, скри се луната

и мрак непрогледен се спусна над мен.

Защо изведнъж се покри  светлината

и ледени капчици бликнаха в мен?

На летен изобщо денят не прилича,

макар че е юни и всичко цъфти.

Но моята пролетна роба се свлича,

не с лятна, а  с есенна да се смени.

Природата знае си – пролет и лято,

есен и зима – и пак кръговрат.

И всичко уж ново е, а тъй познато

и само повтаря се пак, после пак...

А хората нямат часовник настроен

да сменят сезоните в точното време,

и лято и зима и есен и пролет

за ден единствен се сменят във мене.

Три прекрасни орхидеи

в осмомартенски букет

тъй прекрасно подредени

в розовия си пакет.

Но защо сълзи се стичат,

а усмивката се скри.

Казвам ти, че те обичам,

но душата ми гори.

Хубав вид – добра фасада,

розов празничен букет,

но случайно той улавя

също скрития контекст.

Орхидеята красива

символ също е на смърт.

Връзката ни бе щастлива,

но дали не свършва тук?

Гаснат чувствата, умират,

вехнат крехките цветя,

розовата им фасада

не приканва пролетта.

Орхидеите обичам

те красиви са без спор,

но изглежда друго цвете

грабна женския ми взор.

Аз мислих, че приключи мойто лято,

щом жълти падат първите листа,

но ти дойде при мен сега, когато

опита се да дойде есента.

Ти спря я – есен тъжна и самотна

със твоите очи – слънца горещи,

със дъх на летен бриз и на разходка

до кея – мястото на много срещи.

И няма есен, пролет, нито зима,

забравиха сезоните за мене.

Едничко топло лято само има –

до теб в сърцето мое то живее.

Изгубена

Изгубих  се по пътя си към теб,

а устремена тичах отдалече.

Превърнах се в бездушен силует

и аз не знам, не знам коя съм вече.

Желая те, не те желая аз,

а от живота си какво желая?

В един момент за мен си силна страст,

а хладна ставам в друг – защо?- не зная.

Уверена и силна бях преди

и никога такава – колеблива,

не зная как ти мене промени,

но много личности във мен се появиха.

И всяка иска своето, но как

възможно е така да са различни?

Нали във всичките живея аз

Или живеят те във мене всички.

Отмина много време и сега

по пътя продължавам да се лутам

и щом не виждам още светлина

разбирам, че не му е краят тука.

Животът ми ирония е тъжна –

не съм сама – в мен има много “Аз”

ала самотна този изход търся,

щастливи те са, но съм тъжна аз.