Да се завърнеш в бащината къща

Димчо Дебелянов

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ни завещаха -

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.

Да те пресрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина...

*

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

Пукнатата делва
китайска притча

Една възрастна жена имала две големи делви, които носела на кобилица на врата си. Едната делва имала пукнатина, а другата била идеална и винаги доставяла цялото количество вода. В края на дългия път от извора до къщата спуканата делва пристигала наполовина пълна. Цели две години жената така доставяла вода до вкъщи – по една делва и половина.Разбира се, здравата делва била горда със своята цялост. Бедната спукана делва била засрамена от своята непълноценност и се чувствала отчаяна, че правела само наполовина от това, което се очаквало от нея.След тези две години на служба спуканата делва казала на жената:- Срамувам се от себе си, защото през пукнатината ми изтича вода по целия път обратно до твоя дом.Възрастната жена се усмихнала:- Забелязала ли си, че има цветя от твоята страна на пътеката, но не и от другата страна на кобилицата, където е другата делва? Това е защото, знаейки за тази пукнатина, аз засадих цветни семена от твоята страна на пътеката и всеки ден, когато се връщаме от извора – ти ги поливаш. За тези две години аз берях тези красиви цветя и украсявах масата вкъщи. Без да си това, което си, до сега нямаше да имам тази украса вкъщи.Всеки от нас си има своята уникална пукнатина …Но именно недостатъците и пукнатините, които имаме, правят живота ни заедно така интересен и възнаграден.Просто трябва да възприемеш всеки човек такъв какъвто е и да търсиш доброто в него.

"Не трудното, а лесното погубва

човешкото в човешката душа.

И тя не би разкрила свойта хубост

без шмиргела на грозните неща."

Надежда Захариева

Доброта

Петя Дубарова

Понякога съм толкова добра,

че цялата изтръпвам и боли ме.

И вените ми, сплетени в гора,

ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!...

И скрива ме във коша си чемшира

на двора. Неизмислена игра

ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.

Тогава светли устни ме обичат.

Понякога съм златен слънчоглед,

красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.

Как рядко ми се случва да съм бяла!

Тогава искам сън да подаря

на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,

да пръсна и добри ръце да сгрея.

И дала сок на нечие стъбло,

да пазя свойта тайна, че живея!

Аз и морето

Петя Дубарова

Безбройните разплакани черупки

докосват ме със свойта чернота,

и рачета от тъмните си дупки

проблясват със солена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря

и пяна във дланта ми се топи,

вибрират побелели морски пари

със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,

но тръгвам умълчана към дома

и мидите си тръгват сякаш с мене,

със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани

е сгушено соленото море.

Във сънищата мои разлюляни

то бърза да се побере.

Да съм слънчево момиче

Петя Дубарова

В дланите ми каца слънцето червено –

добро и светло, като гълъб ален,

то сгушва се усмихнато във мене

и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам

и дланите ми винаги да парят;

да нося дъх на слънце негасимо

и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,

да казват "Тя е слънчево момиче,

във вените й слънчево червени

дъхът на слънцето с кръвта й тича."

Аз искам, щом издъхна уморена,

то – слънцето – със мен да не изстине,

а светло като мойта кръв червена

да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,

за себе си и мен да им разказва

и аз ще бъда жива, вечно жива,

защото мойто слънце няма да залязва.

Дамян Дамянов

Сърцето ми до болка се напълни

със багри,със вълни и небеса.

Не знаех,че вселената е пълна

със тъй обикновени чудеса,

които обезсмислят всички думи

и ги превръщат във всемирен прах.

Сега стоя почти като безумен

с една утеха - че съм част от тях.

И ако някога очи затворя,

аз като вятър ще се връщам тук,

като вълна за миг ще се повторя.

И пак като човек. Макар и друг!

Нещо като дом ... (Той)

Единственият, който вярва в приказки.

(И приказките вярват в него.)

Единственият, който може истински

да ми изброди всичките пътеки.

Единственият, който знае думите

на заклинанието против моя плач.

Единственият, който чува

мелодията в мойта мълчина.

Единственият, който съм запазила

от обичта, с която наранявам.

Единственият, който не намрази

измислените кътчета в света ми.

Единственият, който приютява

капризите на женската ми същност.

И за това Единствен си остава.

Да има при кого да се завръщам...

Тя

Евтим Евтимов

Къде е бронята ти, цвете?

Тъй нежно, бяло ти трептиш.

Като задухат ветровете,

с какво ли ще се защитиш?

Със нежност само-ти си лудо!

Каква ти нежност в тия дни?!

На удара отвръщай с удар

и ЦВЕТЕ пак си остани!

Лудост

Божидар Томов

Целувам те така непредпазливо

на булеварда в слънчевия ден.

Жените те поглеждат завистливо,

мъжете завистливо гледат мен.

Как искат да са дръзки, а не могат -

за тях това е нерешим проблем.

И ти ми казваш тихо и с тревога,

че вече полудяваме съвсем.

Сега е пълна с пъстри пеперуди

нахалната ми, рошава глава.

И ако с теб наистина сме луди

каква прекрасна лудост е това.