събота, 25 август 2012 г.


People always leave!




В един от любимите ми сериали една от героините рисува картина с надпис “People always leave”, визирайки хората в живота й, които постоянно заминават надалеч от нея, оставяйки я сама. 
„Хората винаги си тръгват!“ мисля си и аз напоследък. В живота си имаме няколко преломни момента, когато сменяме едва ли не напълно обкръжението си. Ученик, който се мести да учи в друг град трябва да свикне с новите си съученици. Завършил ученик, който е станал студент трябва да приеме раздялата с някои от най-близките си приятели, решили да учат другаде и да завърже приятелство с новите си състуденти. Нови колеги на работното място, после ново работно място и други колеги...Тъжното е, че колкото и да искаме не можем да продължим да поддържаме същите отношения с хора, които са ни били близки в среда, от която вече сме много далеч. Разбира се стабилните връзки оцеляват дори и въпреки разстоянието и приятели могат да се виждат няколко пъти в годината и да си бъдат все същите, но тези случаи са единични. Замисляли ли сте се колко хора, с които сте били много близки в определен период вече не са част от живота ви. И не защото вече не са ви приятни или сте си влошили отношенията, а защото в запълненото ви ежедневие са се вместили десетки други нови познати, някои от които също се борят за мястото на ваш приятел. 
Тъжно е, когато си изградил стабилен кръг от приятели и усещаш с цялото си същество, че точно там ти е мястото – сред тези ПРИЯТЕЛИ, а те имат безкрайно различни амбиции и желания за живота и имаш болезненото предусещане, че този здрав кръг може да се скъса. Една по една различни брънки от веригата се късат и започват да създават свой отделен кръг.
Приятел, който заминава за няколко месеца на обучение в чужбина, друг, който решава да си търси работа в град с повече възможности за развитие, трети, който никъде не заминава, но заради личните си занимания вече няма толкова време за теб и дори ТИ, който също се замисляш дали не е по-добре да заминеш надалеч и да си търсиш щастието другаде. „Хората винаги си тръгват!“
Понякога физически хората са тук, не ни напускат, но само физически. Всяка промяна на характера е една отделна личност, която е изгонила друга такава. Представям си как наскоро, докато приятелят ми е спял спокойно една нощ неговото Аз се е надигнало от тялото му като призрак, здрависало се е с едно ново Аз, което пристига, пожелали са си „На добър час“ и са се разменили. Новото Аз е на вид досущ като първото, но с времето разбираш, че умело те е заблудило. Човекът е различен и ти се чудиш „Кога стана това? Кога си тръгна и защо не ме предупреди? Защо не се сбогува?“
Най-трудно е да определя дали човекът срещу мен си е тръгнал или АЗ САМАТА? Хората винаги си тръгват, но дали това не се отнася и за мен? Може би някоя вечер, докато аз съм спяла над мен се е извършил този трансфер на личности...И виждам промяна, усещам я, а тя не е в света около мен, не е в близките ми, а в мен? Но, не! Това е невъзможно да се разбере! Както казва Скарлет О‘Хара: „Не мога да мисля за това сега. Ще се побъркам, ако го направя. Ще мисля за това утре!“

неделя, 29 април 2012 г.


Като таралежи



Знам, хората са като таралежите -
обичат да общуват,
но щом им осквернят веднъж копнежите
готови са с бодли да атакуват.

Веднъж убоден от “приятел” свой
човек изважда своите бодли
и много трудно ще успее той
на друг отново да се довери.

И сам човекът става като сейф -
ревниво пази в себе си богатства,
най-ценните си мисли и мечти
прилежно пази в тайната си папка.

Но там събират те излишен прах,
не струват нищичко несподелени,
та по-добре да ги споделям с вас,
дори и вашите бодли да са големи.


събота, 28 април 2012 г.




Ммм, какъв прекрасен ден! Затворих очи и продължих да вървя така по алеята. Усмивката беше неизбежна. Слънцето най-после  се отпусна и днес щедро раздаваше топли лъчи. Ветрецът, лек и приятен, беше точно толкова разхлаждащ, колкото е добре за слънчев  ден като този. Беше от онези моменти, които идват толкова рядко, моментите, в които всички звуци затихват и чуваш само това, което искаш. Песента, която звучеше наблизо бе невероятно успокояваща и в същото време някак весела. Самата тя представляваше едно тананикане – колко подходящо, тъкмо бях в настроение за тананикане. Отворих очи, порадвах се на гледката на прокрадващите се през короните на дърветата лъчи, затворих очи и се понесох към вкъщи, носена от звуците на приятната мелодия. „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, освен може би, хубавото време!

четвъртък, 8 март 2012 г.

Мария Вергова



Такава съм, защото съм жена –
променлива, влудяващо различна.
Понякога съм ангелски добра,
…понякога на демон заприличвам.

Недей да ме упрекваш, че безчет
любовни думи мога да повтарям,
а после, по-студена и от лед,
с мълчание от студ да те изгарям.

Че може днес от гняв да се взривя
и в мене да изригнат сто вулкана,
а утре – кротка, мила и добра –
да легна аз до мъжкото ти рамо.

И зарад мен горкото ти сърце
без милост и без жал да е сломено,
а след това, с наивност на дете,
да плача за врабче с крило ранено.

Не ще ме разбереш, не ме вини!
И други преди теб не са успели.
През вековете колко ли жени
духа си буен в мойта кръв са влели!

И в лабиринтите на моята душа,
когато безвъзвратно се изгубиш,
недей, не ме упреквай за това!
Ти сам във мен поиска да се влюбиш!

четвъртък, 23 февруари 2012 г.



Дамян Дамянов

Ти ли ми отне топлината,
че е тъй студено днес у нас?
Няма с туй да станеш по-богата,
нито сиромах ще стана аз!...
А пък можеше ти толкоз леко
да ме стоплиш с двете си ръце!
Колко обич трябва на човека?
Колко сбира живото сърце?
Но аз имам мъка, дето пари,
лист неписан и безсънна нощ,
но аз имам вяра и другари -
те ми дават и крила и мощ!
И кога ми стане много тежко,
аз отново пак ще ги сбера -
ще им кажа всичко най-човешки,
те са свои - те ще разберат!
Ще повикам мъката си стара,
тя ще капне мълком на листа,
ще запаля със другар цигара...
Не, не съм самичък на света!
Имам радост, имам скърби тежки
и един огризан молив стар...
Да скърбиш е винаги човешко,
нечовешко - да си без другар!

събота, 28 януари 2012 г.


Буря
  
Страшна буря – дъжд пороен,
ден е, ала мрак цари.
Вятърът фучи настроен
да създава руини.

Слънчев лъч едва достига
до земята охладняла.
Облаци отвред пристигат,
тъмни, страшни като хала.

В моята душа ранима-
друга буря там бушува,
чувства хиляди във мене
непрестанно се бунтуват.

Вятърът понася клонки,
дребни стръкчета, листа.
В мене чувствата огромни
в танц, жесток за мен, летят.

Миг покой аз не усещам,
мислите крещят без глас.
На въпросите не срещам
отговорите си аз.

Както буря щом настане
всеки бяга да се скрие,
тъй и аз вървя, не спирам,
своето местенце диря.

Там, където да избягам
за секундичка поне
от пронизващия вятър
и студа в едно сърце.
Но след бурята веднага
идват други времена
и спокойствието ляга
на ранената душа.

Бури има във живота
много, но нали чрез тях
побеждаваме спокойно
всеки наш проблем и страх.

петък, 20 януари 2012 г.


Споделяй с мен!
  
Споделяй с мен!
Сега си тъмна стая.
Аз вътре съм, ала къде – не зная.
Тъй тъмно е и губя се във нея,
а да вървя напред във мрак не смея.

Споделяй с мен!
Нали съм ти опора
за всяка мъка, трудност и умора,
но как да те подкрепям щом не зная
доколко аз реално те познавам.

Споделяй с мен!
Обичам да те слушам,
когато си в прегръдките ми сгушен.
Важно е добре да те познавам,
щом цялата си обич ти отдавам.

Споделяй с мен!
Не спирай да споделяш,
най-важните моменти да отделяш.
Аз пазя ги до спомените мои
и чакам да ми повериш и нови.
So true!

    
Защо да излезем от пашкула си...или "За възнаградените усилия"

    Веднъж в един пашкул се появила малка пукнатина и случайно минаващ човек стоял часове и наблюдавал как през тази малка цепнатина се опитвала да излезе пеперуда. Минало доста време, но пеперудата сякаш изоставила своите усилия, а цепнатината оставала все така малка. На човека му се сторило, че пеперудата е направила всичко възможно и че у нея не са останали никакви сили за каквото и да било повече. Тогава човекът решил да помогне на пеперудата: взел малко ножче и разрязал пашкула. Пеперуда излязла веднага. Но нейното телце било слабо и немощно, крилата й били недоразвити и едва се движели. Човекът продължил да наблюдава, мислейки че крилата на пеперудата ще се оправят, ще укрепнат и тя ще може да лети. Но нищо подобно не се случило. През остатъка от живота си пеперудата се влачила по земята. Тя така и не могла да литне. И всичко само заради това, че човекът, желаейки да й помогне, не разбрал, че усилието за излизане от пашкула е необходимо на пеперудата, за да може течността от тялото й да премине в крилата, те да се разгърнат и така тя да може да лети. Животът заставял пеперудата с труд да напусне тази обвивка, за да може да расте и да се развива. Понякога именно усилието ни е необходимо в живота. Ако ни беше позволено да живеем, без да срещаме трудности, то бихме били ощетени. 

Неизвестен автор

събота, 12 ноември 2011 г.

   
За приятелите...

    Живял някога юноша с лош характер. Баща му веднъж му дал едно пълно пирони чувалче и казал да забива по един пирон във вратата на двора всеки път, когато изгуби търпение или се скара с някого. Първия ден той забил 37 пирона във вратата. През следващите седмици се научил да контролира количеството забити пирони, намалявайки го до един на ден.
Разбрал, че е по-лесно да контролира себе си, отколкото да забива пирони.
   Накрая, дошъл денят, в който юношата не забил нито един пирон в дворната врата. Тогава той отишъл при баща си и му казал новината.
  Тогава бащата му казал да изважда по един пирон от вратата всеки път когато не загуби търпение.
   Накрая настъпил и денят, когато юношата могъл да каже на баща си, че извадил всички пирони.
   Бащата го завел при вратата:
“Сине, ти се държа прекрасно, но погледни, колко дупки останаха на вратата!”
    Тя никога няма да бъде същата както преди. Когато се скараш с някого и му кажеш неприятни неща, оставяш му рани като тези на вратата.
    Можеш да намушкаш човек с нож и после да го извадиш, но раната остава завинаги. И няма да е от значение колко пъти ще молиш за прошка. Раната си остава. Раната, направена от думи, причинява такава болка, както и физическата.
   Приятелите – това е най-рядко срещаното богатство! Те те карат да се усмихнеш и те ободряват.
   Те са готови винаги да те изслушат. Те те подкрепят и ти откриват сърцето си. Покажи на своите приятели колко са ти скъпи.